Древен хищник с тайна

Десетилетия наред Miracinonyx trumani е известен като „американския гепард“ заради дългите си крака, стройното тяло и впечатляващата прилика със съвременния гепард.

Ново изследване обаче показва, че това име е подвеждащо, тъй като древният хищник всъщност е бил близък роднина на пумата.

Още по-изненадващо е, че някои популации на вида са достигали чак до Арктика и вероятно са разчитали на риба, включително мигрираща сьомга. Така учените откриват доказателства за хищник, който е бил много по-приспособим, отколкото се смяташе досега.

Хищник с подвеждащо име

В продължение на години външният вид на Miracinonyx trumani кара учените да го свързват с гепардите. Ново изследване, ръководено от учени от University of California, Santa Cruz, обаче показва, че тази прилика е резултат от независимо еволюционно развитие.

Чрез анализ на ядрени палеогеноми и стабилни изотопи изследователите установяват, че M. trumani е бил част от линията на пумите, а не от тази на гепардите.

Според генетичните данни видът се е отделил от линията на пумата преди около 2,6 милиона години.

Приликата с гепарда е пример за еволюционна конвергенция — процес, при който несвързани или далечно свързани видове развиват сходни характеристики, когато са изправени пред подобни условия на средата. При M. trumani стройното тяло и дългите крайници вероятно са му помагали да се движи ефективно в открити пространства, подобно на съвременните гепарди в Африка.

От тревните равнини до Арктика

Изследването разкрива и нещо друго неочаквано:

Miracinonyx trumani е обитавал значително по-голяма територия, отколкото учените са предполагали. Новите данни разширяват известния ареал на вида с около 20 градуса географска ширина, показвайки, че той е достигал далеч на север.

В райони като Уайоминг и Флорида древният хищник вероятно е бил универсален ловец, обитаващ умерени тревни местообитания. Там скоростта и ловкостта му са му помагали да преследва сухоземна плячка.

Северните популации обаче са се изправяли пред съвсем различни условия. Фосили, открити в територията Юкон, показват, че арктическите представители на вида може да са разчитали в значителна степен на риба.

Сред потенциалната им плячка вероятно са били мигриращи видове като сьомгата.

Това откритие подсказва, че M. trumani е бил способен да променя хранителните си навици според средата. Възрастните животни вероятно са тежали около 150 паунда, достигали са приблизително три фута височина и са били дълги около осем фута от муцуната до края на опашката.

Мощните им предни крайници вероятно са им помагали да улавят и задържат плячката, което предполага, че ловните им способности не са се основавали единствено на високата скорост.

Гени за суровия климат

За да разберат как видът е успявал да оцелява в толкова различни местообитания, учените са анализирали висококачествени геномни последователности от фосили на възраст между 23 000 и 31 000 години.

Генетичните данни разкриват възможни адаптации, които са помогнали на северните популации да се справят с екстремните сезонни промени в Арктика.

Изследователите са открили мутации в гени, свързани с регулирането на циркадните ритми.

Това подсказва, че хищниците може да са били способни да се адаптират към необичайните светлинни условия на далечния север — от почти непрекъсната дневна светлина през лятото до продължителния зимен мрак.

Изследването разкрива и необичайна особеност, свързана с вкусовите усещания.

Подобно на други представители на семейство Котки, Miracinonyx trumani не е можел да усеща сладкия вкус. Учените обаче установяват и неактивни гени, свързани с възприемането на киселия вкус.

Подобни промени в сетивността могат да се появят при животни, които са развили силно специализиран хранителен режим, което допълнително повдига въпроси за начина на хранене на древния хищник.

Бавен път към изчезването

Изследването предлага и нови сведения за причините, довели до изчезването на Miracinonyx trumani в края на плейстоцена. Генетичният анализ показва, че популациите от Уайоминг и Юкон са имали сравнително ниско генетично разнообразие.

Въпреки това учените не откриват убедителни доказателства за тежък инбридинг или внезапен срив на числеността. Вместо това данните сочат към постепенно намаляване на популациите в продължение на милиони години.

Този бавен спад вероятно е ограничил способността на вида да се адаптира, когато условията на околната среда започнали да се променят.

Историята на т.нар. американски „гепард“ показва защо външният вид невинаги разкрива истинската еволюционна история на изчезналите животни.

Зад познатото име се крие много по-сложен хищник — животно с пума като еволюционен предшественик, гепардоподобно телосложение и забележителна способност да се приспособява към напълно различни среди.