Арктическата пума

В продължение на десетилетия изчезналият хищник Miracinonyx trumani е наричан „американски гепард“ заради стройното си тяло и дългите крака. Ново изследване обаче показва,

че външният му вид е подвеждал учените. Генетичните и химичните анализи разкриват, че животното всъщност е било близък роднина на съвременната пума.

То е успявало да оцелява в изключително различни среди, а популациите му в Арктика вероятно са се хранели дори с риба.

Пума, приличаща на гепард

Екип, ръководен от учени от Калифорнийския университет в Санта Круз, анализирал ядрени палеогеноми и стабилни изотопи от фосилни останки на Miracinonyx trumani. Резултатите, публикувани в списание Current Biology, потвърждават, че видът не е бил близък роднина на истинските гепарди.

Miracinonyx trumani всъщност е сестрински вид на съвременната пума. Двете еволюционни линии са се разделили преди около 2,6 милиона години.

Приликата с гепарда вероятно е пример за конвергентна еволюция – процес, при който несвързани помежду си животни независимо развиват сходни особености под въздействието на подобни условия.

Тясното тяло и дългите предни крака вероятно са помагали на хищника да се придвижва ефективно през открити пространства. За разлика от силно специализираните ловци, разчитащи на кратки и бързи спринтове, M. trumani изглежда е бил значително по-приспособим.

Ареалът му достигал Арктика

Проучването значително разширява и познатия досега географски ареал на вида. Учените установили, че M. trumani е живял с около 20 градуса географска ширина по на север, отколкото се смяташе. Фосилите показват, че негови популации са обитавали огромна територия – от умерените райони на Уайоминг и Флорида до арктическите части на Юкон.

Възрастните животни вероятно са тежали около 150 паунда, или приблизително 68 килограма. Височината им е достигала около 3 фута, или 90 сантиметра, а дължината от главата до опашката – приблизително 8 фута, или 2,4 метра.

Водещият автор на изследването Касат-Джонстоун обяснява, че видът е демонстрирал забележителна екологична гъвкавост, подобна на тази на съвременните пуми.

Екипът открил и мутации, водещи до загуба на функция в гени, свързани с циркадните ритми. Тези генетични промени може да са помагали на северните популации да се приспособят към крайните сезонни разлики в дневната светлина през арктическите лета и зими.

Северните котки вероятно ядяли риба

Едно от най-изненадващите открития е свързано с храненето на животното. Анализът на стабилните изотопи показва, че арктическите популации са заемали съвсем различна екологична ниша от южните. В Юкон тези котки изглежда са били третични консуматори – хищници, намиращи се високо в хранителната верига – и вероятно са разчитали в значителна степен на анадромни риби като сьомгата.

По на юг M. trumani вероятно е преследвал сухоземна плячка в открити тревисти местности.

Съавторът на изследването Матю Уулър посочва, че видът е обитавал огромна територия, като в двата края на ареала си е развил различни хранителни и екологични специализации. Тази приспособимост вероятно му е помагала да оцелява при коренно различни климатични условия и източници на храна.

Генетиката разкрива още изненади

Изследователите секвенирали геноми с високо покритие от фосили на възраст между 23 000 и 31 000 години. Анализът разкрил още една необичайна особеност.

При M. trumani, както и при всички останали линии от семейство Коткови, включени в проучването, липсвала функционална версия на ген, участващ в разпознаването на кисел вкус.

Вече е известно, че котките нямат функциониращи рецептори за сладко. Това обаче е първият докладван случай на деактивиран ген за възприемане на кисел вкус при представители на семейство Коткови.

Подобни промени в сетивата понякога са свързани със специализиран начин на хранене, но учените не открили еднозначно обяснение за загубата на тази функция.

Бавен упадък преди изчезването

Геномите показали ниско генетично разнообразие както при популациите от Уайоминг, така и при тези от Юкон. Изследователите обаче не открили следи от крайно близкородствено размножаване или внезапен срив в числеността.

Данните по-скоро сочат към продължителен и постепенен упадък от ранния до късния плейстоцен.

Старшият автор Бет Шапиро обяснява, че ниското генетично разнообразие само по себе си едва ли е причинило изчезването на вида. По-вероятно е дългосрочното намаляване на популацията да е ограничило способността му да реагира на променящите се условия на средата.

Изследването показва колко подвеждащ може да бъде външният вид на изчезналите животни. Miracinonyx trumani е приличал на гепард, но неговите гени, хранителни навици и начин на живот разкриват много по-сложен хищник, оформен от собствен и уникален еволюционен път.